Още
от съвсем малка, когато Стаси лягаше да спи в креватчето си, усещаше, че до нея се намира Нещо, което всеки път я
караше да се страхува. Това Нещо беше Тъмното. И колкото повече
порастваше, толкова повече се страхуваше, защото почваше да вижда в тъмното все
по-страшни и по-страшни неща.
Тъмното й пречеше да заспи. Всяка
вечер, лягайки, Стаси си стискаше очите. Но колкото повече ги стискаше, толкова
по-страшно й ставаше. Мислеше, че ако просто се завие през глава, ще спре да й
е страшно, но...
Тъмното й пречеше и да се прибира
сама по пътечката. Все й се струваше, че клоните имат ръце и всеки момент ще я
дръпнат за рокличката. Тъмното й пречеше и да стане през нощта да си налее
вода, когато е жадна. Все си мислеше, че под леглото й се крие Най-Страшното
Нещо.
На Стаси много й се искаше да не е
самичка. Да има кой да я приспива, да се разхожда с нея по тъмната пътечка, да
й налива чаша с вода.
- Ама чакайте малко! – сепна се
жабчето - Аз не съм сама! Имам себе си! А щом имаш себе си, ти никога не си
сам!
След като разбра това, Стаси повече
не се страхуваше от Тъмното.
Публикации
