Стасини истории

Откакто се помни, жабчето обичаше да казва на хората всичко, което мисли за тях. Ама наистина всичко. Мечката е с пола, правеща я пълна. Панталоните на щъркела са му къси. На едно цвете листенцето му е по-малко червено от другите. Готово, всеки е разбрал какво не му е наред.

Жабчето правеше това, понеже обичаше всички около себе си и смяташе, че това, което прави, е за добро. И така помага и  показва, че им е истински приятел.

В един момент обаче Стаси забеляза нещо странно. Никой вече не я поздравяваше, не й се усмихваше, не искаше да си играе с нея. Душата на малкото жабче се напълни с огромна тъга. Почувства се самотно. Зачуди се: „Защо стана така? Какво се случи?”

И тъй като не можа да измисли нищо, реши да поговори с всички. Разбра за пълното дупе на Мецана, припомниха му за прекалено дългите крака на щъркела, подсетиха го за листото на цветето.

Изведнъж жабчето осъзна нещо тъжно – нейните приятели са мислели, че не са обичани. Смятали са, че то им се подиграва.

Тогава жабчето се сети за нещо, за което преди това не се беше замисляло. Това „нещо” се наричаше „огледало”. Никога досега Стаси не се беше сещала, че преди да излязат, всички нейни приятели се оглеждат. Кой в малкото огледало на стаичката си, кой в отражението си в езерцето, кой – в блатото, стига водата му да не е много мътна. Тогава разбра, че никой, абсолютно никой, нямаше нужда да чува неща, които можеше да види и сам.

От този ден нататък жабчето научи нещо много важно – да показва на приятелите си, че ги харесва такива, каквито са – с пълни дупета, дълги крака и разноцветни листенца. Защото за него всички тези неща нямаха никакво значение. Стаси обичаше приятелите си точно такива, каквито са.

Спря да казва лошите неща, които вижда. Вместо това започна да показва любовта си. Всеки ден.