Ококорчо

Когато се роди, Стаси беше малко жабче с мнооого големи очи. Тя порасна, но очичките й останаха все така широко отворени.

Всяка година Стаси се запознаваше с нови и нови деца и всички й се подиграваха. Събираха се в кръг около нея, подскачаха и крещяха оглушително: „О-ко-кор-чо! О-ко-кор-чо!”

Облачената разходка на Стаси

Тази сутрин Стаси забеляза, че на небето си почива едно пухкаво облаче.  Тя беше готова да се закълне, че то беше най-пухкавото облаче, което е виждала през целия си жабешки живот. Изглеждаше толкова мекичко, че веднага й се прииска да се гушне в него. Но как да стане това?

Стаси подскочи толкова високо, колкото само едно жабче може да скочи, но не успя да докосне облачето. Пробва да се качи на стол, после – на стълба... Облачето се оказа много по-нависоко, отколкото изглеждаше.

Светулката

Тази вечер на Стаси не й се спеше. Затова седна в леглото, подпря челце на прозореца и почна да гледа звездите. Представяше си ги като кончета, цветя и малки слънца.

Както си гледаше, изведнъж една звезда мина точно пред прозореца. Стаси беше чувала за падащи звезди, но не знаеше, че минават толкова близо. След малко обаче светещото нещо премина пак и жабчето се усъмни, че това е звезда.

Излезе в двора и започна да следи светлинката. Звезда или не, това нещо очевидно не се страхуваше и не след дълго то кацна право в ръката на жабчето.

Стаси и Лени

Когато беше много малка, Стаси обичаше да си играе с едно еленче от гората. Тъй като не можеше още да говори много добре, жабчето го наричаше „Лени” и дори и след като поотрасна малко, продължи да се обръща към него така.

Стаси и Лени се разбираха чудесно. Смееха се непрекъснато,  измисляха какви ли не забавни неща и никога не се караха. Понякога правеха и бели, но това също беше много смешно. Освен когато не ги наказваха заради тях, разбира се.